Левски в мен

Скъпи ученици и родители!
На 18 февруари 1873 година край София увисва на бесилото човек, когото днес всички в България – независимо от нашия етнос, религия и майчин език, възприемаме като национален герой. Струва ми се, че дотам сме свикнали с неговия идеален образ, та понякога забравяме, че той е бил преди всичко жив, реален човек. Според мен тъкмо това е най-важното, когато мислим за него.
Вгледайте се в снимката му. Отделете една минута, за да помислите.
Това е той.
Васил Левски.
Истинският, човекът от плът и кръв, живият Васил.
Не такъв, какъвто ни го рисуват поетите и художниците.
Не художествената измислица.
Не приказният герой.
Не светецът от пламенните речи на площадите.
Ето го. Този Васил, когото е прегръщала майка му и на когото са стискали ръката другарите. Васил, когото можем да пипнем. Да усетим дъха му. Да чуем гласа му. Същият, който се е отбивал и си е поръчвал кафе или топла чорба в хана, докато е обикалял пеша из селата. Васил, който, уморен от дългия път, ляга в постелята с мисъл за другите. И дълго не може да заспи. Мисълта му кръжи над балканските села, потънали в средновековен мрак, и търси изход. Търси пролука в страха и безразличието на другите. Търси начин да ги убеди. Търси начин да им помогне. Не ги мрази заради тяхната слабост. Не ги презира, защото не мислят като него. Напротив, обича ги. И е отдаден на тази любов изцяло.
Понякога е окрилен от надежда. Надежда за всичко. Мисълта му го води към Европа – свободна, светла, шумна и шарена. Виена, Будапеща, Париж. Тогава става рано, нарамва дисагите и крачи бодро към следващия стан. Едва сдържа усмивката си. Очакването за среща го окрилява. Той вече е намислил какво ще каже. Страхува се. Да – балканът е приятел, но и враг. Но страхът бързо отстъпва място на пъстрите мечти за свобода. Свобода, спечелена със собствени усилия на хората. Не подарена. Не подхвърлена. Не такава, за която после си длъжник и следователно не си свободен.
Друг път е отчаян. Отчаян от себе си. За миг вярата му го напуска. Но този миг му се струва вечен. И във вечността той се лута без посока сред празни улици, сред пусти полета. Затъва в калта с огромен товар на гърба си. Земята бавно го поглъща, а не може да извика за помощ, защото е сам. Сам. Но самотата сваля от плещите му товара. В такива нощи става още по-рано, без да е заспивал въобще, и излиза от хана, без да се сбогува. В такива нощи пътува през тъмния балкан без страх. Тогава силите му се удвояват, той крачи нетърпеливо, а във въображението му никнат една след друга страшни, но желани картини.
Често търся Левски вътре, в себе си. Не оня от пламенните речи, а този, живия. И не се срамувам, когато го открия. Ликувам. Опитвам да го задържа по-дълго. Стискам силно ръката му в своята, за да не го изпусна. Чувам гласа му. Боя се да го погледна, за да не изчезне, но знам, че той ме гледа, и се мъча да обичам като него. Надявам се. Страхувам се. Отчайвам се. Сам съм. Но вярата ми винаги се връща и продължавам да крача към следващия стан.

Здравко Минчев, учител по български език и литература и английски език.